ЛЕКОВИТАТА ЛЪЖА

 

 

 

В една бедна колиба на края на гората  живееха метла и лопатка. Бяха заедно от години и държаха една на друга. Всеки ден метлата ставаше рано и започваше работа. Премиташе основно пода навсякъде из колибата, дори в най-тъмните ъгълчета. После излизаше отвън и весело размахвайки вейки и тананикайки си странна песничка, тя премиташе цялата площ около колибката, та чак до първите дървета, които образуваха естествена ограда изпълнена със зеленина и свежест. Работлива беше метлицата и то много. Като свършеше своята работа свирваше на лопатката и тя се притичваше на помощ. И така ден след ден, живееха си те в разбирателство и другарство. Но  не щеш ли, бедата скоро споходи тази двойка. Дойде без да е очаквана, както става  обикновено и подложи целият им идиличен свят на огромно изпитание.

Метлата се разболя. Започна да вехне и всеки ден губеше част от своята метличина. Не можеше да стане от леглото и от ден на ден, бе все по-зле. Лопатката се видя в чудо. Как ли не се грижеше тя за своята Метлица. Какво ли не правеше за нея. Събираше билки и вареше чай за болната си другарка. Но така и  не успя да и помогне, нито пък горските лекари можаха да я излекуват.

Поляни и гори се бяха раззеленили и постлали чудни килим с цветя, а лятото бързаше да измести сестра си пролетта. За съжаление лопатката беше толкова нещастна, че не виждаше нищо от тези природни красоти и угрижена вървеше по горската пътека. Изведнъж някой и извика, а тя спря и се огледа. Зад един облечен в цветна премяна шипков храст се подаде Лиска.

– Здравей, мила! – поздрави тя лопатката. – Защо така с увесен нос?

– Здравей, Лиске! Много съм тъжна! Другарчето ми , Метличката се разболя тежко. Как ли не се опитвах да и помогна, но все без успех. Не мога да я изгубя и страдам и мисля, дали направих всичко, за да я излекувам?!

– Това никак не е добре! – каза Лиска. – Но знаеш ли, в нашата гора, в тъмните и дълбини имало един извор с лековита вода, ако го откриеш може да спасиш приятелката си.

– Оооо, благодаря ти много! Но къде да го намеря?

– Аз не знам къде точно е, но дай да питаме Вълчо, той е по запознат с отдалечените части на гората.

И тръгнаха двете да търсят вълка. Откриха го излегнат на припек пред леговището му, а до него седнала Мецана и сладко си хортуват. Заразказва лопатката, закърши пръсти очите и чак се навлажниха. Помощ от вълка и мечката потърси. Помислиха и двамата, спогледаха се и Мецана взе думата:

– Виж  мила, нито аз, нито Вълчо знаем  нещо по твоя въпрос. Но като те гледам такава посърнала,  сърце не ми дава да те отпратя без поне малко да ти помогна.  Вдън горите, в най-мрачните места има едно старо, огромно дърво. Там живее най-мъдрата сова. Само тя може да ти даде отговорите, които те вълнуват.

Поблагодари им лопатката и бодро закрачи към потайните места да търси старата сова. Вървеше и се молеше, дано тя да и помогне да открие извора с лековита вода и да спаси болната Метлица. Цял ден вървя, през храсталаци се провира, буйни потоци пресича, какви ли не животни срещна. Небето започна да притъмнява и скоро над короните на вековните дървета занаднича любопитната луна. Видя тя отчаянието обзело лопатката и загрижена пътя и освети. Лунна пътека и разпъна като килим, който водеше право към столетното дърво. Нашата героиня се приближи страхливо към дървото, защото бе забелязала в тъмнината да проблясват две червени точки между черните клони.

– Хей, има ли някой? – попита тя с треперещ глас.

Не последва отговор, но двете червени точки премигнаха.

– Аз, аз… търся мъдрата Сова… !– едва изрече изплашената лопатка.

– Тууук  съъъм…! – разнесе се хриптящ глас откъм дървото.

– Многоуважаема, мъдра, Сово! Аз съм дошла тук, за да те попитам, знаеш ли къде се намира изворът с лековита вода? Моята скъпа приятелка , Метлица е много болна, ако не и помогна, ще умре…

Совата помълча известно време и после заговори бавно с достолепие, което издаваше натрупаните години мъдрост.

– Прелитала съм хиляда и хиляда по хиляда пъти над вековни гори, гъсти шубраци, полета покрити само с треви и скалисти хълмове, но такъв извор не съм виждала. Ако някъде извираше лечебна вода, то аз щях да зная!

След тези думи завъртя глава в обратна посока, с което искаше да покаже,че това е краят на разговора им.

Бедната лопатка  запремига често-често, за да прикрие влагата, която изпълни очите и. Тя дори не искаше да си помисли как ще се върне обратно, как ще гледа страданието на приятелката си, как ще я изгуби завинаги. Сърцето и се късаше и в своята мъка, тя се престраши и извика:

– Моля те, умолявам те, кажи ми какво да правя сега, помогни ми!

Совата прошумоля с криле, обърна огромните си очи към страдащата лопатка и изрече:

– Лековита лъжа!

– Но, аз никога не съм чувала за такава лъжа. А и лъжата е лошо нещо, нали?

– Зависи от целта с която я изричаш! – мъдро отсече Совата. Лопатката нямаше какво повече да каже по този въпрос и си замълча.

– Недалеч от тук под един много стар, изкривен бук,  извира бистро поточе. Водите му са студени и кристално чисти. Върви там, налей вода от този извор и го отнеси на приятелката си. Дай и да пие, но преди това изречи лековитата лъжа: „ Тази вода е лечебна и със сигурност ще те излекува!” И не забравяй в думите да вложиш цялата любов, която чувстваш в сърцето си. Само тогава ще има ефект!

Докато водеха този разговор, Луната полека- лека избледня и отстъпи сцената на сестра си Зората. Тя оцвети върховете на дърветата в розово и цялата гора засия като омагьосана. Мъдрата Сова затвори очи и се намести удобно в хралупата, приготвяйки се за почивка.

Лопатката без да чака подкана, тръгна в посока към изворчето под старата бука. Намери го много лесно, наля вода в стомничката, която носеше със себе си и бързо, бързо пое по обратния път през оживената и събудена гора. Не забеляза как стигна до  пътеката към тяхната колиба и бързаше, бързаше да види обичната си дружка. Плетената врата проскърца и в тъмната колиба нахлу слънчева светлина. Лопатката се наведе над леглото, където малката Метлица едва се забелязваше. Болестта я бе изтънила съвсем и тя приличаше на малко излиняло клонче.

– Ето ме, тук съм, мила приятелко! – Зовеше я нежно, другарката и. – Виж какво съм ти донесла!

Метличката едва, едва отвори очи и погледна с празен поглед.  Лопатката я прегърна и продължи:

– Ти ще оздравееш, Метлице! Донесох ти вода от лековития извор, който тече вдън гората. Пийнеш ли неговата вода и оздравяваш! – Тя изговори тези думи с такава убеденост и вяра в истинността им, вложи цялата любов, която изпитваше в сърцето си. Искреността и разпалеността с която каза всичко това, накара Метличка да и повярва. Тя пийна няколко глътки от  изворната вода, въздъхна успокоена и заспа.

След няколко седмици, метличката оздравя и вече весело премиташе около колибата. А Лопатка, тя бе щастлива и доволна, а също така и благодарна на мъдрата Сова.

Та така, мили приятели! Лековитата лъжа помага само, когато е изречена с истинска любов и за добро дело!

Анна Пероду

МЪКО МОЯ, ХУБОСТ МОЯ!

Малката, дървена портичка, жално изскрибуца и през отвора се подаде зачервеното лице на бай Иван.
– Събке, Йовке, айде мойте момичета, айде пъци,пъциии!
От ниската постройка изскокнаха две пъргави козички и му отговориха с жизнерадостно : „Меееее, меееее!“
Бай Иван тръгна напред по тясната каменна пътечка, а козичките усетили сутрешната паша, весело подскачаха след него. От към малкия двор се дочу пърхането на крила и тънкия глас на леля Кина, която хранеше кокошките.
Това беше останало от многобройните животински видове, които преди години огласяха селския двор. Две козички и пет ярки за яйца. “ Ей, това остана…, сал тия две пущини проклети. Остаряхме, женооо, остаряхме, а те гадинките гледане искат.“- мислеше си старецът и вървеше с приведена глава след животинките.
Изкачиха малкото баирче и се отправиха към една чудна полянка оградена в единия край от рехава горичка. В този първи летен месец всичко бе в онова чудно зелено, което отморява погледа, а той иска още и още ненаситил се на тази природна хубост. Цялото селце бе разположено по наклонен хълм, завършващ в горния си край като отрязана от юнашка ръка змейова глава. Равното плато се бе извисило над коритото на река Камчия, която лениво носеше тъмните си води и даряваше гледката със свежест и живот. Устремиш ли поглед нагоре, под ръба на платото се виждаха тъмни дупки, като опулени очни кухини, които сякаш се вглеждаха в теб със сторгост привична само за неизбежното. Там в една от тези пещери избиваха водите на най-чистия извор, който можете да си представите. Наричаха го „Сълзлията“, водата му толкова студена , сякаш е минала през ледник, разхлаждаше без да наранява гърлото. Легендата разказваше, че в него се къпели самодиви, а после водата му ставала лековита от техните наричания.
Бай Иван намери един голям камък, покрит с мъх, като мека, зелена възглавница и се отпусна върху него. Двете козички бързо се отправиха към ниските дървета и лакомо загризаха свежите клонки. Старецът се отпусна и зарея поглед в чудните красоти около него. Но не можеше да им се наслади от сърце, както друг път. Тревогата разяждаше сърцето му. Мислите му го върнаха във вчерашния ден, когато ги посети големият им син, Стоян. Как му се зарадваха със старата, а той още от вратата влиза и вика:
– Мамо, тате, айде обличайте се, ще ви водя на нотариус. Да подписвате сделката, че съм намерил купувач.
– Какъв купувач бе , сине? – зачудиха се старите. – Че то какво ни остана да продаваме, едничък само покривът над главите ни.
– Не бе, тате! – позасмя се, Стоян. – Нивите, нивите ще продадем.
– Нивите ли? Неее , само през трупа ми… – прошепна старецът и се хвана за сърцето. – Та за тия ниви дядо ми жълтица по жълтица е събирал синко. С пот и кръв ги е плащал. И баща ми и аз що труд сме хвърлили.
– Абе, тате, кой сега ти гледа земя, на кого са му притрябвали. А внукът ти в Англия учи и пари трябват. Как не можеш да го разбереш и ти днешното време?! Все в миналото живееш! – скочи той от старото легло и хукна ядосан навън. С баба Кина само чуха шума от двигателя и яростното скърцане на гумите.
Погледът на бай Иван се зарея нагоре към гладкия връх обвит в зеленина и искрящ като очите на влюбено девойче.
– Ехх, мъкооо, мъко моя…,хубост ненагледна! Ей, затова не можах да те напусна цели осемдесет години! – и с опакото на ръкава, избърса зачервените си очи.
После бавно отпусна ръка и я зарови в плодородната земя.
А той те влече, влече те този пусти чернозем…Вика те, пръста родна, а ти не знаеш да я обработваш ли те вика или да легнеш в прегръдката и завинаги…

МЪДРОСТТА НА ЛЮБОВТА

Малката дъждовна капчица леко се приземи върху нежното листо. Огледа се наоколо с любопитството на дете, което за първи път открива света. Беше летяла много, имаше чувството,че тези хиляди метри ще я превърнат в студена струя въздух. Когато се отдели от облака, нейният отец, тя бе отчаяна. Накъде да върви, какво да търси, как да смени уюта с непознатото. Падането бе дълго и единственото, което внасяше успокоение в капковидната и душа бе, че тя не е сама. Милиони нейни сестри се изливаха надолу в пустото пространство, в тази неизбежност към която се бяха устремили. Искаше и се да обмисли всичко това, но някак си мислите и летяха заедно с нея надолу, надолу…

Цветето беше с прекрасни, нежни, слънчево- жълти листенца. Издигаха се нагоре като лъчи, но макар и със заострени краища нямаха агресивен вид. Напротив, те показваха единствено стремеж към свобода и сила, която макар и в тази цветна крехкост, се открояваше на фона на снежнобялото поле. Беше първият призив на природата към топлина. Покоряваше погледа с цветното си одеяние и приканваше към мисли за нов живот изпълнен с колорит, аромати и слънчева светлина.

Капчицата заблестя като огледално парченце отразявайки белотата и синевата на околния свят.

– Ах, колко съм уморена!  –  въздъхна тя.

– Не се притеснявай, почини си! Аз ще бдя над теб! – прозвуча загриженият глас на цветето.

–  До сега, никой не е бдял над мен, освен баща ми-облака –едва отрони капката.

– Да, разбирам! Аз също имам майка-земята, тя се грижеше за мен, докато бях само семенце в нейната пазва. Сега също бди над мен. Нищо не може да замени родителската любов, но аз ще се погрижа за теб като приятел, ако ми разрешиш – учтиво довърши цветето, защото беше много добре възпитано.

Капката бе толкова изтощена, че без да се замисля прие приятелството му. Отпусна нежното си телце върху жълтото листо и заспа непробудно.Сънищата и бяха неспокойни, изпълнени със странни ситуации и на моменти кошмарни изживявания. Тя се въртеше, подскачаше върху листото, което и служеше за легло и не можеше да намери покой. Цветето я поглеждаше с притеснение и загрижено я обгръщаше  в ласкава прегръдка без да нарушава съня и. „Милата, какво ли е преживяла! „ – мислеше си то. Цяла нощ стоя будно, за да я наглежда. Завиваше я ласкаво с нежните си листенца, милваше я и се грижеше за удобството и.  Неусетно, то започна да се влюбва в малката, блестяща капка. Сърцето му се изпълни с искрена, чиста любов и то се почувства толкова щастливо.

Когато зората обагри небето, а слънцето постепенно запълни небосклона, малката капка се събуди от дългия си пълноценен сън. Слънчевите лъчи заблестяха върху листата на малкото цвете и то разтвори чащка, за да поеме безценната, живителна топлина. Капката приличаше на диамант. Отразяваше светлината с хиляди отблясъци. Цветето не можеше да откъсне очи от своята любима.

Тя потрепна и се обърна към своя нов приятел:

– Имам някакво предчувствие. Сякаш започвам да губя сили и като че ли, нещо ме тегли нагоре.

– Но, защо?! Какво се случва с теб, скъпа?! – с разтреперен глас, попита жълтото цвете.

– Слънцето, то ми действа така… Скоро ще си тръгна, нагоре, нагоре към моя баща, за да се слея с милионите ми сестри – тихо прошепна капчицата.

– Нееее! Не ме изоставяй, моля теее! – проплака цветето. – Как ще живея без теб?! Обичам те! Ти си всичко за мен!

Капчицата все повече и повече намаляваше и започна да прилича на мъничка точица. Обърна се към своя приятел с изтъняващ, но пълен с нежност глас:

–  Не тъжи! Аз също те обичам и знам, че ще се върна отново при теб…при следващия дъъъждд… – прошепна тя и се изгуби като тънка струйка синкава мъгла.

– Аз ще те чакамммм! – извика с болка и тревога в гласа жълтото цветенце.

Замисли се, как ще познае своята любима сред милионите и сестри. Но после се успокои, защото знаеше,че любовта е мъдра. Тя не прави своя избор с ума, а със сърцето. А там, както знаеш читателю, се намира истинската мъдрост.

Анна Пероду

ЗЛАТНИЯТ ПОКРИВ

Живял някога човек, който започнал живота си много бедно. Израснъл в сиромашия и глад той самия успял да изплува от немотията и да завърти доходен бизнес. С всяка изминала година богатството му се увеличавало, а той самия станал уважаван и известен в своя град. Но все нещо не му достигало, все си мислел, че не е достатъчно. И мислейки как да затвърди положението си , решил да направи златен покрив на новата си голяма къща, та всички негови съграждани да я виждат отдалеч и да славят богатството му. Събирал той жълтица по жълтица, но целият му живот не стигнал и събрал едва една трета от площта на покрива. На смъртния си одър, старецът повикал своя син и му заръчал да довърши започнатото. Синът бил добър и изпълнителен и цял живот се мъчил да изпълни бащината заръка, но времената били трудни и успял да отдели за целия си живот едва половината от оставащата площ и когато дошъл неговият ред да напусне този свят, той на свой ред призовал едничкия си син и споделил с него всичко. Момъкът се заклел, че ще изпълни докрай делото на своя дядо и баща, които в стремежа си да постигнат нещо толкова нелогично изживели живота си бързайки да трупат злато.

Задомил се младежът, създал семейство и деца, но не забравял и делото на своите предци. Събирал старателно всяка златна монета и трупал златото за сбъдване на една странна за него мечта. Достигнал вече до зряла възраст един ден, точно в края на старата година, той открил, че е успял да събере достатъчно злато, което да покрие покрива на остарялата вече къща. Желанията на дядо му и баща му вече били сбъднати и той се радвал, че ще ощастливи душите им. Грабнал чувалчето с жълтици, метнал го в колата си и тръгнал да се прибира щастлив и доволен към дома си за новогодишната нощ. Не щеш ли времето се развалило, завъртяла се снежна вихрушка, която с ледени пръсти покосила улици и сгради и движението станало почти невъзможно. Снегът се трупал на големи преспи и положението ставало все по-критично. Нашият герой се озовал в краен квартал, където колата му окончателно отказала, а той стоял вътре и се мислел как да се измъкне от това затруднено положение. Решил да излезе навън и да потърси помощ от местните хора. Речено-сторено. Почукал на първата врата на малка бедна къщурка, а отвътре някой му извикал да влиза и той малко притеснен влязъл вътре. Намирал се в малка бедна стая. На едно изтърбушено легло се били сгушили две дечица, завити със старо изпокъсано одеяло, защото бил адски студ, почти колкото отвън. Бедна, отрудена женица скръстила ръце в отчаяние, седяла на разкривен стол пред празна стара маса. Мъжът направо бил потресен от тази гледка, извинил се и се измъкнал бързо навън. Постоял сред снежната вихрушка замислен и продължил по малката уличка. Потропал и на други врати. Хората му отваряли и се опитвали някак си да помогнат, но били много бедни и с нищо не успели да разрешат проблема му. Влязъл той отново в студената кола и се замислил. Пред очите му изплували тези сиромаси, техните дечица стоящи на студено, гладни и очакващи Новата година с абсолютното примирение, че тя няма да им донесе нищо по-добро от старата.

– Не може, така! –извикал човекът ядосано.

Грабнал чувалчето от задната седалка, увил шала около врата си и излязъл в студената нощ. Под всяка врата пускал по няколко жълтици и така докато чувалчето се изпразнило. После отпуснал премръзнали ръце и се усмихнал щастливо. Почувствал такава топлина по цялото си тяло все едно стоял пред горяща камина. Тръгнал после с твърда крачка в посока към своя голям и уютен дом. Не изчакал дори да види радостта на бедните хорица, които откривали богатство на прага на къщите си. Успял да се прибере с настъпването на първия новогодишен изгрев и да успокои разтревоженото си семейство. Още след първата сгряваща глътка греяно вино, той разказал всичко на съпругата си. И очаквал с притеснение нейните думи. Тя го прегърнала, целунала го и му прошепнала:

– Любов, моя! Та какво е един златен покрив, пред златното ти сърце!? Според мен дядо ти и баща ти се усмихват благосклонно от небето, защото ти направи най-важното в живота си, показа доброто си сърце.

А отвън на двора се чул шум.

– Тате, тате, ела да видиш! – развикал се малкият им син.  Излезли всички навън и погледнали натам, накъдето сочело детето. Покривът на къщата обсипан с пресен сняг, блестял с цялото златно сияние под лъчите на зимното слънце.

 

Анна Пероду

ДИАМАНТЪТ

Скъпи, мой, читателю, искам да ти разкажа една малка историйка, дано поуката от нея ти помогне да откриеш себе си…!

И така, в един тъмен, облачен, дъждовен ден по една тясна, забутана уличка в краен квартал на голям, равнодушен, бетонен град вървял човек. Той загръщал слабото си тяло с окъсан дъждобран и единственото за което мислел било, отруденият му нещастен живот на малък, жалък човек.  Времето с тези сиви, дъждовни облаци, които безспирно леели  струи вода изцяло се връзвали с неговото настроение. Изневиделица на завоя на уличката се натъкнал на голяма купчина боклук изсипана по средата. Тъкмо щял да изпусне поредната грозна мисъл, срещу неизвестните замърсители, когато погледът му се спрял на нещо бляскаво. Решил да поразрови и така се натъкнал на малко стъкълце, което блестяло насред цялата сивота.

„Хм! – изумил се човекът – Това пък какво е?! Гледай ти как свети, дали пък не е…? Лелеее, ами ако е скъпоценен камък?! „

Но дори самата мисъл сякаш го жегнала. „ Стига , бе!!! На кой, на мен ли да се падне?! Та аз съм абсолютен карък и никога нищо не съм получил ей така от живота…, абсурд!”

Постоял под леещия се дъжд, поумувал и решил за всеки случай да вземе стъкълцето и да го отнесе до близкия бижутер, а той да отсъди дали е скъпоценност или не. Така и направил. Пристигнал в ателието, влязъл притеснен и смутен от неугледния си вид. Показал на майстора камъка. Той го огледал, извадил специален инструмент, за да е напълно сигурен и казал на човечеца, че това категорично е диамант с висок карат и много голяма стойност. Нашият герой бил замаян от тези думи, взел камъчето, пъхнал го в джоба си и излязъл бързо навън под дъжда.

„ Ами сега?!  Каква стана тя?! – замисли се той. – Ами, ако е истина?! Ааа, едва ли! Абе тоя сигурно се пошегува като ме видя такава мижитурка. Абсурд е точно на мен да се случи, ей тъй  да намеря в боклука диамант. Ще взема да мина през един приятел да го види и той за по-сигурно.”

Взел той решението и забързал към къщата на своя приятел. Скоро стигнал, похлопал и влязъл бързо в топлия дом. После извадил камъка, показал го на приятеля си и му разказал цялата история. Приятелят бил от онези хора, които в приказки не вярват, нито в чудеса и много бързо го отрезвил с абсолютната си категоричност, че това не е никакъв диамант, а най-обикновено стъкло и го посъветвал да го захвърли там където го е намерил. Тъжният, жалък човечец така и направил. Изхвърлил камъка и продължил с наведена глава и превито тяло под дъжда.

Не след дълго, облаците освободили се от тежкото бреме изчистили небето и то засияло огряно от слънчевата светлина. Точно в този момент по същата уличка вървял човек. Лицето му сияело от щастлива усмивка, тялото му се движело напето заобикаляйки калните локви, а той си свирукал весела мелодийка.  Скоро стигнал до купчина разхвърляни отпадъци. Решил да попочисти малко, защото оттам минават и други хора и не е приятна тази гледка. Захванал се усърдно с работа и изведнъж пред очите му нещо силно заблестяло. Вдигнал внимателно камъка и възкликнал:

– Я гледай ти, диамант! Как ли се е озовал тук?! – засмял се щастливо и се провикнал – Ехааа, винаги съм знаел, че съм голям късметлия!

Лъснал с дрехата си блестящия камък и тръгнал с радостна усмивка към близката бижутерия. Там помолил майстора да постави камъка върху пръстен и когато бил готов, той го сложил  на пръста си и не го свалил чак до края на своя земен път.

Та така, мили ми читателю! Ти кой си?! Позна ли себе си и откри ли поуката?!

Анна Пероду

КОСАЧЪТ… ИЛИ КРАЯТ И НОВОТО НАЧАЛО /В ПАМЕТ НА ВЕЛИКИЯ ПИСАТЕЛ ТЕРРИ ПРАТЧЕТ/

– Ти ли си? – плахият ми въпрос бе отправен след като долових неуловимо присъствие в тъмнината.

– ДА!  АЗ СЪМ!

– Радвам се да те видя! Благодаря,че дойде!  – изрекох  на един дъх и отворих очи. Пред мен стоеше огромна, черна фигура. Само острието на косата блестеше в стоманено синкаво и изглеждаше съвсем реално. „А аз смятах, че съм измислил всичко това…”

–  НЕ, НЕ СИ!  АЗ ИЗМИСЛЯМ ВСИЧКО!  И ЗА ПЪРВИ ПЪТ НЯКОЙ СЕ РАДВА ДА МЕ ВИДИ И МИ БЛАГОДАРИ!

– Е, ти знаеш при мен как е … Радвам се, защото си пожелах да дойдеш сега, преди да съм се превърнал в жив труп. В някакво подобие на човек без памет. Не знам защо ми се случи всичко това?! Точно така ли трябваше да свърша?! В безпаметност…

– ТИ СИ ТОВА, КОЕТО СИ И СВЪРШВАШ ТАКА, КАКТО СИ ПОЖЕЛАЛ В НАЧАЛОТО!

–  Стига де, пожелал съм! – след като се поокопитих, реших да вляза в малка дискусия с НЕГО. – Бях писател, реализирах всичките си фантазии върху хартия, посветих се на читателите си. Така ли трябваше да свърша..?!

–  ВСЕКИ СВЪРШВА СПОРЕД  ЖЕЛАНИЕТО СИ!

–  Добре! – съгласих се аз. – Но може ли да ми кажеш, как така съм писал за теб и ти се появяваш?! А светът на диска и той ли съществува?

–  ВСИЧКО ЗА КОЕТО СИ ПИСАЛ СЪЩЕСТВУВА!

–  Но, как така?!  Аз … как съм знаел за този свят?

–  ТИ ЖИВЯ В НЕГО ПРЕДИ МНОГО ГОДИНИ!  КОГАТО РЕШИ ДА ПОСЕТИШ ТОЗИ СВЯТ, ЗАПАЗИ СПОМЕНИТЕ СИ ПОД ФОРМА НА ФАНТАЗИИ!

–  Гледай тииии, става още по-интересно!  Ха!  А сега, сега къде ще ме заведеш?

–  В МОЯ СВЯТ! ВЕЧНОСТТА!

– Какво ще правя там? Ще уча ли нещо, какво?! – попитах аз с нескрито любопитство. Очаквах отговорът да е положителен, все пак знаех, че душата се учи във всяко ново измерение.

–  МОЖЕ!  ЩЕ ПРАВИШ КАКВОТО ПОЖЕЛАЕШ!

–  Ехааа, колко хубаво! –не скрих аз радостта си и чак потрих доволно призрачни ръце. – Извинявай, но много искам да те питам, всичко ли е така както го описах?  Огромната стая с пясъчните часовници… и всичко останало…?

–  ДА!  ТАКА Е!

Лаконично ми отговори той. Изглеждаше като възрастен, който се опитва да разясни нещо на дете, което не иска да разбере елементарни неща.

–  Добреее!  А сега ми кажи, моля те, какво ще уча там ? Може би някакво още по-високо ниво, или как?

–  МОЖЕ ДА УЧИШ ЗА КОСАЧ!

– Моля?! – едва сдържах нелепия си смях ( под нелеп имам предвид, че в измерението в което се намирах нямаше как да прозвучи наистина) Ама ти сериозно ли?

–  КАКВО ТОЧНО НЕ РАЗБРА?!

– Как ще уча за косач?! – и в този момент усетих засегнатото свое его, което ми нашепваше, че някак си това ниво вече съм го минал.

– МИСЛИШ, ЧЕ ТОВА Е ЛЕСНА РАБОТА ЛИ?!  ИЛИ СРАМНА ЗА ТЕБ?! – стори ми се, че в равния му тон имаше лек привкус на обида (но може и само да ми се е сторило).

– Е, нее…, няма срамна работа, но като се замисля никога не съм косил.

В този момент СМЪРТ (защото това си беше той самия) , замахна с косата, тя звънна като изпъната струна на цигулка и с отривисто движение се закова отново в ръката му все едно не бе мръдвала от там. После той ми  я подаде, а тя за моя изненада бе лека като перце. Хванах я здраво и замахнах напосоки. Косата изсвистя гръмко и синкавото острие премина през наметалото му,после с дрънчене се заби в земята.-  Опс…, извинявай! – едва изрекох аз замаян от силата на косата, която бях държал в ръце. – Май не е лесна работа, наистина! Мислиш ли, че ще мога да се науча да кося?

–  СЛЕД СТО ГОДИНИ МОЖЕ И ДА СТАНЕШ ДОБЪР КОСАЧ!  -този път в гласа му имаше леко саркастична нотка и тон на задоволство.

– Добре де!  Сто години, ехеее, това не е ли много?! И ще стана едва добър, а не като теб?

– АЗ СЪМ МАЙСТОР!  КОСЯ ОТ ВЕЧНОСТ!

– Е, да, така си е!  И къде смяташ, че мога да се уча на този занаят?

– ПО МОИТЕ БЕЗКРАЙНИ ЛИВАДИ!

– Знаеш ли, вече започвам да усещам как в мен  се надига огромно желание да се уча да кося. И преди да тръгнем само искам да те питам още нещо?

– ПИТАЙ!

–  Във вечността ще срещна ли хора които са ми били близки? -затаих дъх и зачаках отговора на въпроса, който ме интересуваше всъщност най-много.

– ЩЕ СРЕЩНЕШ, КОГОТО ПОЖЕЛАЕШ! – отговори той отривисто, след което повдигна косата и ми посочи пътя пред нас. Разбрах, че е време да вървим.

„Виж ти, как всичките ми фантасмагории се оказаха истина! Кой да знае и да предположи! „ – смигнах си мислено.

– ДА!  – отсече СМЪРТ  и ме поведе напред,  да се уча на косачество.

Анна Пероду

–

 

ЧЕСТИТА НОВА 2015 ГОДИНА

От сърце желая на всички хора да са здрави, да раздават обич, да не се отчайват и в най-трудните моменти и да вървят смело напред! Обичайте книгите,четете и така трупайте знания и мъдрост за света около вас! Бъдете по-щедри тази година,бъдете по-смели,по-решителни вярващи в доброто! Обичайте повече и ВСЕЛЕНАТА ще бъде щедра към вас! Благодаря на всички мои читатели! Вие сте моят двигател напред във времето!

ЕЛХОВА СЪДБА

 

В прекрасната снежност на еловата гора, дърветата приличаха на  приказни същества обвити в призрачна мъгла. Издигаха стройните си снаги могъщи ели устремили остри върхове към небесата  и интересуващи се само и единствено от своята монолитност. Никой и нищо не бе в състояние да ги помръдне от това гръмко равновесие, което беше техния живот, тяхната религия. Извън периферията на гората растяха няколко малки елхички, чиято уязвимост и чувствителност ги поставяше в едно не съвсем добро положение. Снегът посипваше нежните клонки с прелестни кристали, които изглеждаха като начупени малки стъкълца и осветяваха лиричната картина.

Героините в тази приказка бяха две елхички посадени миналата година от загрижени природолюбци. Точно в този момент те оживено обсъждаха нещо и бяха се така разпалили, че наоколо летяха малки, зелени иглички. Спорът беше така разгорещен, че дори луната спусна бледото си лице съвсем близо до клоните на огромните дървета, за да чува по-добре.

– Не, ти просто си наивна…държиш се като глупачка с дървена глава! – подобни думи редеше едното дръвче, което беше доста изкривено и с къси рахитични клонки, които от яд въртеше наляво, надясно и от тях пръскаха тънички бодлички.

– Защо не искаш да разбереш?! Всеки си има мечти…, а какво лошо има в това те да са красиви?! – отстояваше позицията си нейната зелена другарка, която замечтано въртеше снага. Имаше красиви, кръшни клони, прекрасно стройно тяло и връх на който всяка звезда би била истинска щастливка.

– Ти не разбираш ли, че всичко, което мечтаеш е една лъжа..! Никой не се е върнал да разкаже!  – парира словесно дружката.

– И ти също не знаеш, нали? А аз говорих днес със сойката, която ми разказа как по това време на годината в местата където живеят хората  има големи празници. Веселие, светлини, но на почетно място са елхите! Прекрасни наши сестри в лъскави премени са кралиците на тези тържества!

– Охх, стига бееее..! И ти вярваш на тази многословна клюкарка..?!  Ха! Та тя не знае коя е , камо ли какво се случва с нашите роднини!

– Но, сестро, защо не приемеш живота като един вълшебен низ от мигове, а си постоянно сърдита и начумерена! – въздъхна хубавелката.

– Защото той изобщо не е красив този живот! Какво му е красивото, а?  Да те брулят студените ветрове и да кривят клоните ти, да се трупат ледени топки и да късат игличките ти…е, кое му е хубавото? А на всичкото отгоре да дойдат някакви същества да отрежат ствола ти и да те замъкнат незнайно къде… Бррр! – потръпна кривото дръвче страхливо.

– Не се страхувай, мила сестро, аз ще съм до теб и ще видиш колко чудеса ни очакват и как светът ще бъде в краката ни!

Усмихната елхичката побутна нежно с клонки своята приятелка.  Но тя продължи да се мръщи и загърнала клони около стеблото си се затвори в назидателно мълчание.

Нощта спусна плътно покривало над гората. Тишината бе замръзнала. Елхата-мечтателка спеше и сънуваше фантастичен сън. Стоеше изправена сред снега и цялата светеше. Клоните и бяха украсени с нежни светлини, които трепкаха игриво и превръщаха нощта в щастливо дете, което радостно протягше ръце към красивата и премяна. Беше толкова горда от своята красота, чувстваше се като кралицата на гората.

Утрото дойде със свежия аромат на елови иглички и пресен сняг. Слънчеви лъчи се опитваха да проникнат през забуленото от сиви облаци небе и да огреят със слънчева усмивка. Към гората със забързана походка вървяха двама едри мъже нарамили остри брадви. Огледаха малките елхи и започнаха усърдно да секат младите стволове. Когато стигнаха до двете елхички, за които ви разказах, те проведоха кратък разговор, чиито резултат бе, че измъкнаха китното дръвче заедно с корените, а немощната и сестра посякоха с брадвите.

По-късно през деня малката елхичка се озова на един пазар пълен с множество от хора, които оглеждаха претенциозно дръвчетата и избираха кое ще краси дома им тази Коледа. Нашата прекрасна героиня стоеше с корени засадени в голяма саксия и умираше от страх, а и от любопитство.

– А, ето я и нашата елхица! – чу тя радостен детски глас.

Към нея се приближи семейство, а гласът принадлежеше на малко момче, което я гледаше с възхита в огромните си сини очи.

– Браво, синко! Правилен избор! – потвърди бащата.

– Идеална е! Даже е засадена и ще можем да я сложим пред вратата на къщата да краси градината ни през цялата година! – добави майката.

Внимателно бе пренесена до дома на милите хора и скоро всички се засуетиха около нея.  Покриха клонките и с разноцветни гирлянди и играчки. Спуснаха около целия и ствол цветни лампи, които мигаха с приятна мека светлина и осветяваха радостта на всички събрали се в този тържествен миг. Малкото момче донесе стълбичка, изкачи се по нея до върха на дървото и там постави златна звезда, която грееше като истинска корона.

Елхичката разпери кръшни клони, изпъчи снага и засия с цялото великолепие на Коледна елха.  „Ето за този момент си заслужаваше да живеем, скъпа сестрице!” И елховото и сърчице тупкаше радостно от силното вълнение. Милата, тя дори не подозираше, че кривите клонки на намръщената и сестра горяха буйно в чугунената печка на един старец.

Всъщност, в крайна сметка, всеки е потребен с нещо в този свят…..

 

Анна Пероду

 

ФИЛОСОФИЯТА НА ЕДНА ПОРЦЕЛАНОВА КАНИЧКА ЗА МЛЯКО

Целият и живот бе преминал в тази витрина. Стоеше в дъното и събираше прах, мрак и мъдрост  без да се отчайва. Отчаянието не и бе присъщо. Тя разсъждаваше философски, което както се оказва е по възможностите на една малка, порцеланова каничка за мляко. Така се случи, че още в съвсем млада възраст остана сама без семейство. Една непохватна прислужница изпотроши всички чинийки и чаши от скъпия сервиз за чай, излязъл изпод ръцете на голям, китайски майстор на порцелан. Оттогава я бяха забутали в дъното на един стар шкаф за посюда и тя живееше скромно и тихо без да досажда и пречи на никого. Та можете да си представите какво преживя  милата, когато в един слънчев, есенен следобeд,  две ръце се протегнаха към нея и внимателно я извадиха от забвението.

– Оооо, но тя е много красива! Я вижте тези прекрасни цветя как не са изгубили ни най-малко от красотата и цветовете си. Дръжката и е изкусно извита и толкова фина, че трябва да се докосва нежно и с внимание.

Същите нежни ръце я почистиха и излъскаха толкова усърдно, че тя заблестя с цялото синкаво-бяло сияние на истински шедьовър на порцелана. После я подредиха на огромен, сребърен поднос, който блестеше като огледало. Тя се огледа притеснена и видя около себе си цял сервиз за чай от тези модерните, дето нямат нито извивки, нито цвят. Чиста геометрия. Но явно стопаните търсеха някакъв колорит, защото я бяха поставили в центъра на подноса, където изглеждаше като едно екзотично цвете.

– Внимавай! – след сухо прокашляне, тя чу глас досами нея. Обърна се леко и видя големия бял чайник, който я гледаше накриво.

– Какво точно имате предвид с това предупреждение ? – попита тя тихо.

– Новачки като теб винаги се издънват! – продължи с резкия тон чайникът. – Никога не се навирай пред мен и внимавай да не изливаш мляко по покривката! И бъди невидима, най-добре! –добави той навъсено.

Чашките, чинийките и сребърните лъжички дръннаха леко в знак на съгласие. Тя си замълча, защото беше една много възпитана, малка кана.

Цял следобяд се стараеше да работи без да създава проблеми. Внимаваше и капчица мляко да не стигне до снежнобялата покривка. Изчакваше с нужното уважение, първо чайникът да сервира горещия ароматен чай и едва тогава поднасяше уханното мляко. Гостите останаха силно впечатлени от нейната изтънченост и красота. Не спираха да я хвалят и общо взето разговорът се въртеше все около това колко е уникална, ценна и съвършена.

След уморителния работен ден, целият сервиз заедно с каничката бе старателно измит и поставен на сушилника.

– Не е честно всичко това! – обади се чайникът.- Тези не спряха да те хвалят…, ама какво ли разбират те от изящество, уникалност и красота. Та аз съм печелил толкова конкурси и награди колкото не си сънувала, даже ме купиха заедно с целия сервиз от поредната изложба на която бях спечелил първото място. А ти…, ти си обирала праха в тъмния шкаф! Добре, че онази жена се смили над теб да те изведе малко на светло. – все в този порядък бяха словесните избълвания на чайника. Никаква логика нямаше в обвиненията му, но те бяха  вследствие единствено на завистливи и унищожителни чувства. Той сипеше обвинения и убийствени, унизителни думи върху малката каничка, а тя мълчаливо понасяше всичко това. Чайникът се разпали толкова много, че не усети как мокрото му тяло се подхлъзна и полетя към ръба на сушилника и само след миг от него щяха да останат малки порцеланови парченца. Изненадващо за всички, каничката се търкулна бързо и застана пред него, успя да го спре точно на ръба, но самата тя полетя надолу. Падна на пода след дългото и пронизително : „ Ахххххххххххх…!”- понесло се откъм чашки и чинийки, гледащи с ужас случката. Изящната и дръжчица се отчупи и тупна леко встрани, но тя не се изплаши, нито притесни.

„ Не е важно кой си и какъв си, а какво правиш за другите! „- такива мисли се носеха в порцелановата и душа.  И тя се усмихна щастливо на себе си…

 

Анна Пероду

ДА ПОГЛЕДНЕШ ПРЕЗ ЗАТВОРЕНИ КЛЕПАЧИ

 

Затворих очи, притиснах клепачите си с длани и се оставих на вътрешната емоция да ме води. Тъмните петна постепенно се замениха с цветни в различни форми,  избухнаха звезди и разпилени, огнени кръстове и после нови форми и цветове, като в калейдоскоп.  Беше адски красиво!  И изведнъж, нещо сред тези пъстроти се размърда. Започна да се уголемява и забелязах, че това е някаква фигурка. Слаба, измъчена, цялата излъчваше  тъга и страх. Единствено огромните и очи ме гледаха с онази детска невинност и очарование. Стреснах се. Какво беше това, откъде се взе? ! След около минута размисъл, мисля, че открих отговора. Това беше моето, вътрешно АЗ. Нееее, не може да бъде…..! Бях изумена. Гледах треперещото слабичко създание, което никак, ама никак не отговаряше на това за което се мислех. Та аз бях силна жена, с независим дух. Справях се с всички проблеми и неволи на ежедневието. Бях понесла толкова отговорности на гърба си  /вярно, че доста често се оплаквах от болки в гърба/ , но съвестно се грижех за всичко и всички около мен. Е да, страдала съм, човек съм.  Но това тук беше друго, ужасно да го гледаш. Бедното, изпълваше сега целия ми вътрешен взор.  Гледаше ме с една тъга и онзи неистов страх в  огромните очи. Да, наистина на лицето му имаше само очи, нищо друго. Но те говореха, показваха, изричаха безмълвни думи, които бяха много по-силни от всяка реч. Гледах го и си мислех  : „ Боже, каква нереална представа съм имала за себе си. Толкова ли съм крехка?! Такива големи страхове ли имам? ! ”  Не, не се самосъжалявах, просто приемах всичко, което съществото споделяше с мен…. без думи….! И в един момент на този ни безгласен разговор,  аз прозрях  какво искаше от мен моето АЗ. Погледнах го с онази огромна, вътрешна топлота, която носех в сърцето си и му казах само : „ ОБИЧАМ ТЕ! ” И чудото стана..! Крехката фигурка се разтърси в конвулсии, започна да се издига лека като перце и обвита в прекрасно сияние. Очите и блестяха, нямаше и следа от онези, пълните със страх и слабост. Искаше ми се да протегна ръка и да я докосна, красотата и беше невероятна, разтърсваща…. В цялото си тяло усетих да се разлива покой и  такъв мир, за които бях мечтала с години. Душата ми се носеше освободена, сляла се с цялата вселена. Безмълвно прошепнах : „ Благодаря ти, мое АЗ……! ”

После отворих очи. Бях видяла истината през затворени клепачи…..

 

 

Анна Пероду